Р Е Ш Е Н И Е № 249 София, 06 февруари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети ноември 2016 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Севдалин Мавров

ЧЛЕНОВЕ: Мая Цонева и Красимира Медарова

при секретар Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Божидар Джамбазов, като изслуша докладваното от съдията С. Мавров КНОХД № 982 / 2016 г. по описа на ВКС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по подадени в срок касационни жалби от страна на подсъдимия Й. Р. и частния обвинител М. З.. Обжалва се решение № 149 от 06.07.16 г., постановено по ВНОХД № 114/16 г. по описа на Варненския апелативен съд (ВАС). Със същото е изменена присъда № 17 от 02.02.16 г. по НОХД № 1757/15 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), с която е ангажирана наказателната отговорност на Р. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 2 от НК. Решението се обжалва от страна на подсъдимия като явно несправедливо – основание по чл. 348, ал. 1, т. 3, вр. ал. 5, т. 2 от НПК. Иска се да се приложи института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Прави се искане да се намали и присъденото на частния обвинител възнаграждение за разноски за адвокатски помощ. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Пледира се за неоснователност на жалбата от страна на частния обвинител. От страна на частния обвинител решението се обжалва като незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и явно несправедливо – основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Иска се жалбата на подсъдимия да се остави без уважение.

Прокурорът намира жалбите за неоснователни, поради което моли решението да се остави в сила.

Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилите жалби, посочените основания и доводи и становищата на страните, намира следното: В първата инстанция делото е протекло по реда на глава ХVІІ, чл. 371, т. 2 от НПК – съкратено съдебно следствие.

С цитираната присъда Й. Р. е признат за виновен в това, че на 31.05.15 г., по път № 90204 на километър 6-ти, в посока [населено място] към [населено място], обл. Варна, при управление на л. а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] със скорост 122,79 км/ч и с концентрация на алкохол в кръвта в размер на 1,68 промила, нарушил правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Д., поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 2 от НК и чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК е осъден на ДВЕ години и ОСЕМ месеца лишаване от свобода, търпими при първоначален общ режим в общежитие от открит тип, както и с лишаване от право да управлява МПС за срок от ПЕТ години. Съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства. С решението присъдата е изменена, като са намалени наказанията лишаване от свобода на ДВЕ години, а лишаването от право да управлява МПС на ЧЕТИРИ години.

В останалата и част присъдата е потвърдена.

По жалбата от страна на частния обвинител: Без да се спазва поредността на изложението в касационната жалба, като съществено процесуално нарушение се сочи, че не е приет направения отвод от страна на повереника на всички съдии от състава на ВОС. Отводът е мотивиран с обстоятелството, че майката на подсъдимия Д. Р. е съдебен заседател, включена в списъка на ВОС. Направен е извод, че всеки наказателен съдия и съдебен заседател от този съд са в служебни контакти и познанство с Р., поради което могат да се считат за предубедени или заинтересовани, пряко или косвено от изхода на делото. Законосъобразно отводът не е приет. След извършена справка в деловодството е установено, че за периода от 2013 г. до 02.02.16 г. (датата на съдебното заседание) председателят на състава никога не е заседавал по дело със съдебен заседател Р.. Последната е непозната за него и съдебните заседатели по конкретното наказателно производство, поради което е отхвърлено искането за отвод. Решението е правилно, доколкото не са посочени и установени други конкретни обстоятелства, водещи до извод за пряка или косвена предубеденост или заинтересованост на конкретния съдебен състав или на състава на ВАС, заседаващ без съдебни заседатели. Липсата на отговор на този довод в решението е процесуално нарушение, но в случая не е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК.

Твърди се, че е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на частния обвинител, тъй като ВАС не се е произнесъл и не е изложил мотиви за нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. Разпоредбата задължава водача да не управлява пътно транспортно средство (ПТС) под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества. Тя е обща за ЗДвП и при нарушаването и, в зависимост от концентрацията на алкохол в кръвта, водачът подлежи на санкциониране с принудителни административни мерки (чл. 171, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗДвП), носи административно наказателна отговорност (чл. 174, ал. 1, т. 1, б. „а“ и б. „б“ от ЗДвП) или наказателна отговорност по чл. 343б, ал. 1 и ал. 2 от НК. Когато съставомерните последици по чл. 343, ал. 3, б. „а“ и б. „б“ и ал. 4 от НК са настъпили при управление на МПС от водач в пияно състояние (над 0,5 промила) нарушението по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП е отчетено от законодателя като квалифициращо обстоятелство при определяне на съответното престъпление и не може да се отчита допълнително и като отегчаващо отговорността обстоятелство (чл. 56 от Н), в какъвто смисъл е доводът на повереника на частния обвинител. Като обстоятелство, отчетено от законодателя като квалифициращо, не е необходимо да се обосновава в мотивите и като нарушение на правилата за движение, отделно от квалификацията на извършеното престъпление – „в пияно състояние“. Като факт, същото със съответната концентрация, установена по съответния ред, е отразен в обвинителния акт и е признат от подсъдимия в проведената диференцираната процедура по Глава ХХVІІ от НПК, поради което не е допуснато процесуално нарушение.

На следващо място повереникът твърди, че е опорочено заключението по съдебномедицинската експертиза в частта за концентрация на алкохол в кръвта на починалия С. Д. (3,7 промила). Последната е установена по метода на В. при аутопсията на трупа на починалия (л. 80- л. 83, ДП), извършена на следващия ден след ПТП – 31.05.15 г. По своята същност доводите са насочени към необоснованост на експертизата и диференцираната процедура по Глава ХХVІІ от НПК, лишаваща частното обвинение при признаване на фактите от страна на подсъдимия да атакува експертното заключение. Тези доводи са принципни, но не могат да бъдат обсъдени и съответно повдигнатият въпрос решен от инстанциите по фактите в противоречие с процесуалния закон, който е спазен стриктно от ВОС и ВАС. Пострадалият не е съпричинил ПТП – бил е пътник в катастрофиралия автомобил, управляван от Р., но в голяма степен е допринесъл за своята кончина, доколкото е бил наясно с употребата на алкохол от подсъдимия преди произшествието и с движението на МПС със скорост, превишаваща значително максимално допустимата съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗДвП за съответната категория. Инициирал е и повода за предприетото пътуване – закупуване на допълнително количество алкохол, повод, който в никакъв случай не може да бъде оправдан и толериран. Приетото е в синхрон с т. 7 от ТР № 1/2014 г., ОСТК, ВКС. От друга страна защитата изтъква, че неправилно е отчетено съпричиняване от страна на пострадалия – факт не намерил място в обвинителния акт и направеното признание по реда на съкратеното съдебно следствие. В обвинителния акт изрично са отразени обстоятелствата, че водач и пострадал в деня на произшествието „употребили голямо количество алкохол“, „…решили да отидат … да купят още бира“. „С. Д. слязъл, отишъл до магазина и взел три бутилки бира по 2 литра … и се върнал в джипа“. Отразена е скоростта на движение на автомобила преди ПТП (122 к/ч) и концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия (1,68 промила) и на Д. (3,7 промила). Тези факти е признал подсъдимият във връзка с разглеждане на делото по диференцираната процедура. Съпричиняването е въпрос на правото, на който следва да се отговори, съответно да се възприеме като юридически извод, на базата на признатите факти, отразени по-горе. Доколко този извод може да се отчете като смекчаващо отговорността обстоятелство, също е правен въпрос, по който въззивната инстанция е взела отношение (л. 52, ВНОХД). Законосъобразно е възприела, че е налице съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия, което няма никакво отношение към предявяването или не на гражданска претенция в случая. Към този извод следва да се добави, че е без значение различната позиция на окръжния и апелативния прокурор, доколкото тя не обвързва решаващия съд.

По наказанието: Първоинстанционният съд е определил на подсъдимия наказание лишаване от свобода в размер на четири години. При решаването на този въпрос ВОС е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на Р., оказаното съдействие на досъдебното производство за разкриване на обективната истина, трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни, семейната му ангажираност, липсата на допуснати преди деянието на нарушения на правилата за движение, характеризиращи го като недисциплиниран водач (санкциониран е с НП № 429/31.05.06 г., за извършено нарушение по чл. 139, ал. 4, б. „б“ от ЗДвП – допуснато обозначаване на автомобил с опознавателни знаци за извършване на таксиметрови превози без лиценз или удостоверение с наложено наказание глоба, административно деяние, което не е свързано пряко с безопасността на движение). Като отегчаващо отговорността обстоятелство е взето предвид извършването на повече от едно нарушение на правилата за движение, като незаконосъобразно по смисъла на чл. 56 от НПК е възприето като такова и квалифициращото обстоятелство – пияно състояние. Във връзка с диференцираната процедура, наказанието е редуцирано на две години и осем месеца. Въззивната инстанция е възприела, че пострадалият е допринесъл за съставомерния резултат и законосъобразно е преценила, че справедливата санкция, в случая, е три години лишаване от свобода (минималната предвидена в закона), като е съобразила изменението на НК от 2015 г. във връзка с чл. 2 от НК. Това наказание е редуцирала по силата на чл. 58а, ал. 1 от НК на две години лишаване от свобода. Намалила е и наказанието лишаване от правоуправление на МПС от пет на четири години. Тази преценка на ВАС е законосъобразна и определеното наказание лишаване от свобода не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Същата е съобразена с възприетите смекчаващи отговорността обстоятелства за извършителя, допуснатото грубо нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и алкохолната концентрация в кръвта на Р., надхвърляща повече от три пъти максимално допустимата. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя решението на предходните инстанции, че това наказание следва да се изтърпи ефективно. Условното осъждане е възможност, предвидена в закона, която следва да се съобрази със съдебното минало на осъдения, целите на наказанието и, преди всичко, поправянето на извършителя. Преимуществено тя зависи от специалната превенция, но от значение е и генералната превенция – да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Именно това въздействие е било определящо за решаването на този въпрос. Напълно справедливо предходните инстанции са преценили, че при едно условно осъждане, в случая, ще се пренебрегне генералната превенция с оглед изградилия си манталитет у българските граждани, независимо от тяхната възраст, да управляват МПС след употреба на алкохол, дори и в значително количество, при което предизвикват тежки ПТП със значителен процент починали и ранени хора, в това число на млада и средна възраст.

Във връзка с посочените съображения касационните жалби са неоснователни, поради което решението следва да се остави в сила.

Пред настоящата инстанция се прави искане от повереника на частния обвинител за присъждане на направените по делото разноски в размер на 800,00 лв. Такова искане е направено и пред въззивната инстанция за 2 800 лв., по което липсва произнасяне. Защита възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Констатира се, че липсват доказателства, че посочените суми действителност са заплатени от частния обвинител. Проследявайки приложените по делото договори за правна защита и съдействие в трите съдебни инстанции, съдържащи и договорено възнаграждение, внесено в брой, настоящият състав на ВКС констатира, че същите не отговарят на утвърдените прономеровани и прошнуровани образци с индигирани копия, утвърдени от Висшия адвокатски съвет. Същите представляват само единичен екземпляр, наподобяващ бланка на тези образци. Липсва номер на кочана и серия на договора за правна защита и съдействие. В тях е вписано договорено възнаграждение, цифрово и писмено, платено в брой и внесена същата сума в брой, без да е отразено къде и как е внесена договорената сума, като към договорите няма приложен друг документ, който да удостоверява документалната обоснованост на извършеното плащане (чл. 6, ал. 5, вр. ал. 1 от ЗСч). Липсват данни за водено електронно счетоводство, съобразено с чл. 4, ал. 5 и чл. 11, ал. 2 от ЗСч. Настоящият състав на ВКС приема, че въпреки липсата на препращане в ЗА към разпоредбите на ЗСч, в посочената част ЗСч е приложим, доколкото в националното законодателство липсват разпоредби, уреждащи въпроса за документалната обоснованост на извършено плащане (н. д. № 764/16 г., І н. о. и н. д. № 783/16 г. ІІІ н. о.).

В този смисъл е неоснователно искането от страна на повереника за присъждане на разноски.

Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

                                                 Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 149 от 06.07.16 г., постановено по ВНОХД № 114/16 г. по описа на Варненския апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: